При този разговор не стана въпрос за конкретните форми на противодействие, но Давид каза, че нашите хора не разбират същността на положението, в което се намираме. Поради това всички си работели и всичко си вървяло, както си е било. При това положение трябвало да се предприемат мерки за това обикновените хора да се извадят от това положение и да започнат да оказват някакво противодействие, като се започне от спиране на работата и се стигне до различни други форми на противодействие.
Понеже тримата вече си бяха взели билетите за самолета и трябваше да заминат, ние нямахме много време да говорим по тези въпроси. Давид ми каза, че ще ми се обади допълнително и ще имаме възможност да поговорим по тези въпроси по-подробно.
Пропуснах да кажа, че Давид ми каза няколко думи за себе си, особено това, че е ученик на Филизов, който е известен човек в гр. Толбухин, бил е партиен функционер, но впоследствие за някакви прояви е бил изселен в Белене.

Давед ми каза, че ще ми се обади по интересуващите го въпроси, но не ми се обади. Видяхме се едва през първата половина на месец ноември 1985 година.
През времето от 8 до 14 ноември 1985 година аз отидох в село Дръндар за смяна на личния си паспорт. При един разговор в кръчмата разбрах, че Сабин Наумов и Диман Кисимов на следващия ден отиват в гр. Толбухин по лична работа и тъй като нямаше какво да правя на село, ги помолих да ме вземат със себе си, за да отида на разходка и аз. На следващия ден с колата на Сабин Наумов заминахме за гр. Толбухин, като пътувахме само двамата с него. Около обяд аз отидох на автогарата, като имах намерение оттам да замина на гости в село Бакалово при Младен. Почти по време на пристигането ми на автогарата пристигна и автобусът на Младен. Заприказвахме се с него и с други познати, които пътуваха в автобуса. Оказа се, че една моя братовчедка, с която не съм се виждал, откакто беше малка, работи като касиерка на автогарата. Оказа се, че тя е съпруга на Здравко Аргиров. Приказвахме с нея и тя излезе заедно с нас, за да отиде да се види със Здравко. Той по това време работеше временно на градските автобуси. Намерихме автобуса на Здравко и се качихме на него заедно със Сабин. Пътувахме заедно със Здравко. За моя изненада след около две спирки в автобуса се качи и Давид. Изненадах се, защото не съм се уговарял с Давид и не знаех да има някаква уговорка да се срещнем. Не съм сигурен дали срещата стана случайно. Давид веднага ни покани на обяд у тях. Здравко имаше някакъв прозорец в разписанието и поради това и той дойде в дома на Давид.
Тогава за първи път Давид ми показа брошурата, за която дадох вече обяснение и за която по-късно разбрах, че е една програма за действие срещу възродителния процес. Пропуснах само да кажа, че на първата си страница брошурката имаше надпис като заглавие “Партия за освобождаване на турците в България”. Възможно е наименованието да има известна разлика, но съм сигурен, че наименованието “партия” го имаше в заглавието. Това го казвам, защото предизвика насмешка в мен, като го видях. Сабин Наумов също се изказа рязко по отношение на това наименование, като каза направо, че това са илюзии на болен човек. Давид се засегна от думите на Сабин и от моята насмешка. Давид може би се засегна, защото брошурката беше направена с много труд, беше написана с дребен шрифт на машина, листата бяха изрязани в по-малък формат и залепени и оформени като малка книжка. Тогава за първи път видях тази брошурка. За съдържанието на брошурката вече говорих и няма какво да добавя. Във връзка с наименованието “партия” аз казах, че е направо смешно да се говори, че има някаква партия. За да има налице партия, е необходимо съществуването на редица обстоятелства, каквито в случая няма. Давид каза, че брошурката е размножена в около 17 екземпляра и същите са раздадени на хора от града и окръга и се очаква от тях обратна връзка, т.е. да се произнесат за предложените цели и задачи на посочената в брошурата партия. Не стана дума за това, дали се е получила обратна информация. Обсъждахме какво трябва да се напише в един такъв документ и аз им казах моето съображение. Давид тогава не е казвал, че е автор на брошурката, но когато Сабин подхвърли, че това е работа на болен човек, ми направи впечатление, че Давид се засегна. Сабин не беше доволен и от съдържанието на брошурката, защото то не се разбирало добре. Самият той не разбирал какво пише в брошурата. Тя трябвало да се напише на достъпен език, така че всички да могат да я разберат. Тогава Давид предложи на Сабин те двамата да се съберат и поговорят в по-спокойна обстановка по това какво той има предвид за вписване в този материал. (…)

На следващия ден с обедния автобус Младен ме закара в село Бакалово, където му гостувах. Той ме беше чакал още миналата вечер.
Освен другите неща около гостуването, най-важното, което сега трябва да обясня, беше срещата на около 8–10 човека, които Младен беше поканил у дома си. Понеже миналата вечер ме бяха очаквали на гости, може би тези хора пак се бяха събирали, но не мога да го твърдя с положителност. Събралите се бяха предимно учители. Един доста пълен учител от селото беше дошъл. Същият е баща на младежа, за когото споменах, че идва на гости у дома ми в село Дръндар заедно с Младен Бакалов. Друг учител, около 60-годишен, от съседното село Телериг също беше дошъл. Фелдшерът на село Бакалово също беше там. Другите хора бяха от по-ниско ниво и не мога да кажа кои бяха те, защото не познавам никого. Повечето от тези хора са в някаква роднинска връзка с Младен, а фактически и с мен.

На тази среща събралите се не говореха за някаква организационна дейност, за някакво противопоставяне, а предимно се интересуваха от въпросите на изселването, има ли някакви шансове да се върнат старите имена не в резултат на някакво противодействие от наша страна, а ако държавното и партийно ръководство прецени това. По това време се провеждаше някаква конференция във Виена и от предавания на западни радиостанции бяха чули, че зам.-министърът на външните работи на България казал,     че можело да се разреши изселване на лица от разделени семейства. Това ги беше много развълнувало, беше се създала психоза и всички за това говореха. Аз им казах, че не може да се разчита на спиране на възродителния процес, връщане на старите имена няма да има и не може да се очаква подобно нещо. Хората, които се бяха събрали тогава в дома на Младен, бяха все възрастни, опитни хора, с актив в обществото и се отнасяха към всичко с необходимата сигурност. Спомням си, че преди срещата фелдшерът на селото ме предупреди да не се разпускам много в приказки, защото нашите хора са любопитни, питат за много неща, приказва се много, но могат да се кажат и нередни неща и това да се разнесе. Спомням си, че учителят от село Телериг се учуди как им говоря по тези въпроси и ме попита къде работя. Едва след като му показах паспорта си с отметката, че работя в Института по философия на БАН, той си  промени отношението към мен и започна да ми задава много смислени и съществени въпроси.
Както седяхме и приказвахме по тези въпроси, фелдшерът посегна към домашната аптечка на Младен и взе оттам едно флаконче, отвори го, но вместо лекарство той извади едно листче, навито на руло, разтвори го и това се оказа грубо написаният позив, за който при предишния разпит казах, че го е извадил и показал Младен. Уточнявам, че позива го извади фелдшерът, макар че се намираше в дома на Младен. Събраните хора явно знаеха за този позив. За това съдя по реакциите им, че не останаха учудени. Чух някой да казва, че позивът бил разпространен в тяхното село, но не се постави въпросът кой и защо го е разпространявал. Видя ми се нетактично от моя страна да питам за това. Присъствуващите споменаха, че такъв позив е бил разпространен и в Силистренски окръг и че там разпространителите са били заловени. Точно по времето, когато фелдшерът извади позива от флакона, Младен излезе от стаята и каза, че отива до автобуса и той да донесе и покаже някакъв писан материал. Като се върна, той показа двата листа, за които аз вече дадох обяснение. Позивът, който извади фелдшерът, всъщност беше Когато говорехме за възродителния процес, събралите се обиждаха от самата формулировка – “възродителен процес”, определението, че преименуването станало “спонтанно” и “доброволно”. Казаха, че това не отговаря на действителността и че не трябва да се приказват и пишат подобни неща. Казваха, че били извършвани насилия и дори убийства, но все пак аз исках да се говори не по слухове, а с факти и поради това попитах, кой може да посочи конкретни факти в тази посока. Тогава един от присъствуващите, на когото името не зная, нито зная къде работи, каза, че знаел за това, което станало в село Бенковски и селата около него в Кърджалийски окръг. Съпругата на този мъж била помакиня от този окръг, били ходили на гости при роднините й, от които той бил чул, че в село Бенковски имало убити. Попитах го дали той лично е видял убити, но той ми каза, че не е видял, но бил чул да се говори. Казах, че отново ми се предават само неща, които са само чути, но не и видяни.

Голяма тема на разговорите бяха приказките, че по време на преименуването много хора били тръгнали да бягат през българо-румънската граница. Някои изказаха съжаление, че не са избягали в Румъния, защото уж в Румъния имало издаден закон, според който избягалите от преименуването нямало да бъдат връщани в България. Други пък казваха, че някои са се опитали да избягат в Румъния, но властите в тази страна ги връщали. Никой не беше наясно по въпроса и това също бяха само приказки.
Коментираше се също и това, че по време  на възстановяването на имената в Кърджалийски окръг там бил и някакъв милиционер от нашия край. Той не знам поради какви ситуации убил едно момиче. След това се върнал в нашия край, но братята на момичето идвали с лека кола да го търсят и да му отмъстят. Той обаче се бил укрил и не го намерили.
Срещата продължи до късно, някъде до около 03.00 ч. през нощта. Втората половина от срещата не беше така делова, защото всички бяха пийнали и се приказваше какво ли не.
На следващия ден в село Бакалово дойде Давид с кола да ме вземе, за да му гостувам в Толбухин.
В дома на Давид Хаджийски прекарах около два часа. Само обядвахме. По време на обеда аз дадох на Давид двата листа, които Младен беше намерил в автобуса. Трябва да добавя, че след като фелдшерът извади позива от аптечката и го прочете пред всички, след това говорихме за него. Тогава фелдшерът взе листовете на Младен и пред всички ни ги прочете, като направи опит за тълкуване. Повечето от хората не разбраха това, което се четеше. Двата листа бяха скъсани по средата. След като фелдшерът прочете текста, аз помолих Младен да ми ги даде. Младен без възражение ми даде листата. Не си спомням каква ми беше точно мотивировката, за да взема тези листа, но понеже предишния ден аз се бях запознал с програмата на “партията”, която ми беше дал Давид, видях, че всъщност текстът на тези два листа е част от програмата на Давид. Това е една от причините да взема тези два листа. Другата причина може би беше, че тези листа бяха написани ръкописно, по тях лесно може да се идентифицира преписвачът и оттам да се направят други разкрития. Може би за да предотвратя това, аз прибрах тези листа. На следващия ден още в колата, когато пътувах с Давид за Толбухин, аз му предадох листата. В дома си Давид ги прегледа, залепи скъсаните места по листовете и ги прибра. В една от стаите в апартамента си Давид има цяла стена със секция. В нея има магнетофон и някъде около магнетофона, в едно чекмедже, той прибира тези листа. Давид ми каза, че тези листа представляват ръкописни извадки от програмата и че един от неговите хора нарочно ги бил пуснал в автобуса, за да провери какво ще направи Младен с тях, като ги намери. Проверката целяла да се види дали той ще предаде листовете на властите, дали ще ги унищожи, или ще ги предаде на Давид. Излиза, че аз попречих на проверката на Младен, защото ако не бях взел тези листа и ако не бях ги предал на Давид, тогава не се знаеше какво точно ще предприеме Младен."
Край на разпита 18.00 ч.