В този контекст бих искал да поставя един болен въпрос на целия преход до сега: взаимовръзката между национална визия и комуникационната стратегия на управляващите. А на друга плоскост: взаимоотношенията между управляващи и опозиция, и медиите като самостоятелен субект в политическото пространство на страната. Не е нужен кой знае какъв теоретичен инструментариум за анализ. Достатъчно е да фиксираме действащите идеологеми на прехода, в частност на кабинета Сакскобургготски и на кабинета Станишев и да видим как те се съотнасят с националната визия и как това отношение се опредметява в информационното пространство на обществото. И ще си отговорим на много въпроси.

Защото последните осем години страната е в реален икономически възход със средно годишен темп на нарастване на БВП с над 5,7%. Това развитие за 8 години доведе до над 2 пъти нарастване на БВП, на бюджетните приходи, на СРЗ и на средната пенсия. А за 8 години инвестициите са респектиращите за България 76 млрд евро, от които 31 млрд евро преки чуждестранни, и 45 млрд евро са местни. За нашата икономическа среда това е инвестиционен бум, който едва ли ще се повтори в близка перспектива. Но всички проучвания показват, че обществото не е информирано за това, което се прави в държавата. Става въпрос за липсата на ясна визия.

Разбира се, на първо място няма реално разбиране на задачите и целите на комуникационната стратегия на съответните правителства. Защото вместо да се опакова в подходяща форма произведения колективен политически продукт, съответните министри се упражняват в PR стратегии за изграждане на собствен имидж. С други думи, комуникационната стратегия за обща информираност на гражданите се превърна в частна имиджология на този или онзи фактор в оперативната власт.

На второ място, поради липса на национална визия за развитие политиците компенсационно започнаха да фабрикуват различни миксове от идеологеми и модели за развитие, което допълнително продуцира нералистични очаквания. Например принципите на класическия капитализъм без особени затруднения се съчетават с тези на постиндустриалното и информационното общество, а полученият политически тюрлюгювеч допълнително се овкусява с произволно взети принципи от модернизма и постмодернизма. И накрая, на получения неясен продукт, дори за самите им автори, се слага актуалния етикет “европейски ценности”. И нещата като че ли приключват с даване на отговори на основните въпроси в дневния ред на страната: “какво се прави?” и “какво да се прави?”.

За съжаление тук не става въпрос само за комуникационна недостатъчност на Прехода поради липса на национална Визия за бъдещето. Тези объркани представи  за бъдещето, които не са свързани с актуалния дневен ред на страната, се наслагват и дълбаят. И накрая пораждат и определят такива дълбинни позиции, като равнище на доверие между хората, от една страна, и на хората към държавните институции, от друга. А това доверие е социалния капитал на гражданското общество и на демокрацията. И най –тъжният факт за всеки български политик е, че този индекс на доверие в структурите на социалния капитал е най-ниският не само в ЕС....

Общество, в което равнището на доверие е на такова критично равнище, няма предвидимо поведение. Една от общите нагласи на прехода, е че има нещо изначално сбъркано в самия Обществен договор.

В такова общество всичко става възможно. Защото тук правилото е  не “аз да съм добре”, а “другият да е зле”. На такава социална почва всяко преднамерено внушение може да провокира адреналина на недоволството и агресивността по всички направления. И за това състояние на обществото, като един от най-тревожните продукти на прехода, вина има не само политическия елит на страната.

Още по-силен пример за деструктивна комуникация между управляващите, опозицията и медиите е темата за тройната коалиция (БСП-НДСВ-ДПС, с премиер Сергей Станишев 2005-2009).

По всички общоизвестни политически критерии  кабинетът Станишев е успешен. А по икономически показатели е най-успешното правителство на прехода. Но въпреки това оценката на обществото е точно обратната. Защо?

След приемането ни в НАТО (2003) следващото предизвикателство пред страната бешe  реалното й включване в ЕС.

Добрата приемственост по либерална линия гарантираше Програмата за присъединяване да се превърне в ефективен конкретен план за действие (т.нар. Екшън план на държавата и различните й ведомства). За година и половина, т.е. до 1 януари 2007 година, екшън плановете на всички министерства изпълняваха функцията на национална Визия за развитие на България. Проблемите започнаха след реалното ни включване в ЕС. Защото държавата нямаше необходимия експертен и административен капацитет за ефективно усвояване на еврофондовете, което отново е свързано с Визията за бъдещето.

Обикновено първата индикация за работеща националана Визия за бъдещето в контекста вече на европейското политическо, икономическо и ценностно пространство, са наличието или отсъствието на ясно определени приоритети на националната икономика. Ако вместо няколко приоритета се изреждат десетина, това означава, че сме твърде далеч от реалностите и динамиката на европейския пазар, и най-важното – че бъркаме приоритетите с икономическите проблеми на страната...

Започването на Белене е по-скоро патриотична авантюра за 6 млрд евро, отколкото демонстрация на ясни политики за енергийната стратегия на бъдещето.

А постоянните внушения, че сме или ще бъдем енергиен диспечер на Югоизточна Европа, не само, че не са верни, но и глупави. Защото България има около 10 хиляди мегавата енергийна мощност, от които само 5-6 хил. са ефективни. Инсталираната енергийна мощност на ЕС е над 1.250 хил. мегавата. Т.е. да си въобразяваме, че с 0,5 % от европейската инсталирана мощност ще бъдем страна диспечер, е по-скоро израз на недоразумение, а не на реална преценка на възможности и ресурси. Същата диспечерска мания се повтори и във връзка с идейните проекти за газопроводите “Набуко” и “Южен поток”. Достатъчно е човек да хвърли един поглед върху картата на ЕС за действащите и проектни трансфери на природен газ, за да разбере кои сме и за какво се борим.

Най-шикозният пример за отсъствие на каквато и да е представа за енергийно обезпечаване на страната е по време на “кабинета Иван Костов”. Тогава от българска страна се поставиха крайно неприемливи условия за увеличаване капацитета на газопровода за Р Турция. Когато Русия и Турция решиха да изградят директен газопровод през Черно море, наречен “Син поток”, тогавашното българско правителство го възприе като политическо блъфиране. Днес по Синия поток се транспортират по 14-15 млрд кубични метра газ-метан годишно. Накратко казано, накрая се оказа, че не само че не сме диспечери, но и не сме презастраховани за собствения си енергиен баланс за развитие на страната...

С членството си в ЕС България се превърна в част от много сложно цяло: в икономическо, социално, правно, ценностно, историческо и духовно отношение.

В това фундаментално взаимоотношение на цялото (ЕС) със своите части (27 страни), и на частите със своето цяло, са всички  предимства и недостатъци на ЕС. Защото като Евроидея и Европроект ЕС не е проста аритметична сума от 27 страни, както е днес, или 35 и повече, както е по замисъл. ЕС е нещо много повече от този сбор и точно в това е смисълът на неговото съществуване.

Ако сравним ЕС с огромна политическа холограма, то Частите трябва да отразяват и изразяват Цялото в същата степен, в която функционалното цяло в лицето на ЕС ги интегрира в себе си.

Геостратегическата цел на Европейския проект е да бъде първокласен военно-политически и икономически играч в съвременния Глобален свят.

Ако политическата холограма е своеобразен критерий за равнището на реализация на Европейския проект, то става съвсем очевидно, че различните страни на Съюза се движат с различна скорост към постигане на базовата Визия на ЕС.  Но различните скорости на страните към целта  в подходящ момент може да доведе до вътрешно преструктуриране на Съюза.

Например, спрямо стандарта на живот, България е над 10 пъти с по-ниска скорост от водещите европейски страни. Полша се движи с 3 пъти по-голяма скорост от България, а Чехия- около 5 пъти по-бързо. Това означава, че страната трябва да увеличи скоростта си над 3 пъти, за да отпадне от класацията като най-бедна страна в ЕС. Фактически, казаното означава, че България трябва да увеличи БВП с три пъти, т.е. да бъде на границата около 100 млрд евро. Сега сме на равнище 33 млрд евро БВП и 274 евро СРЗ. Именно затова стратегическата цел на страната е 100 млрд евро БВП и 10 хил. евро средна годишна заплата. И най-важното в случая не става въпрос само за какъв да е поток от инвестиции, а за ефективни инвестиции, които радикално водят до увеличаване на БВП и СРЗ и всичко, което е свързано с това.

За да разберем по-конкретно икономическите и ценностните параметри на разширителната стратегия на ЕС, полезно е да знаем, че Р Турция се движи около два пъти и половина по-ускорено от нас, но е на 16-то място в ранглистата на света по икономическо развитие. И по всичко изглежда, че за 10-12 години ще бъде в десятката или на нейната граница. Тежестта на южната ни съседка за Европейския проект е толкова голяма, че нейното включване или не включване в разширителната стратегия, определя ценностния профил и политическият потенциал на ЕС. И ако няма ясно дефинирани отношения на ЕС към Евразия и за двете й знакови страни в лицето на Русия и Турция, опциите на Европейския проект ще бъдат само общ икономически пазар и християнски политически клуб, и нищо повече.

Отношението на страните от ЕС към включването на Турция към Съюза поставя на изпитание базовата ценностна сиситема на Европа, и най-вече историческият фундамент на европейската идентичност и толерантност.

Преди 20 години, за да подчертая значимостта на българо-турските взаимоотношения за демократичната Визия на страните, подхвърлих, че “Пътят на България към Европа минава през Босфора”. Явно съм бил прав.

След 20 години бих искал да добавя, че пътят на ЕС към себе си и към Глобалния свят, минава през Дарданелите и Чанаккале!

Защото в Чанаккале на Дарданелите е заложена новата историческа матрица на новата толерантност и на новата европейска идентичност: това е философията на синтеза на ценностите и културите. И именно тук е ключът и изходът за спасяването на новият глобален мултикултурен свят.

Вярно е, че успехът ни е много голям. Но е вярно и това, че трябва да бъдем в опозиция, за да си разчистим задръстените канали за автентично възприемане на живия живот.

          Благодаря на избирателите и на Всевишния, че ни даде тази възможност да бъдем в Опозиция. Защото иначе бяхме свършили!

Последните няколко години говоренето против ДПС прерасна в антитурско говорене, и обратно. Безспорно най-неудачният вариант за страната е продължаването на тази тенденция, която поражда ненавист, омраза и конфронтация с всичко, което е свързано с турската идентичност, култура и история.

Това създава в младите хора устойчива нагласа предварително да се доказват, че са лоялни български граждани, за да се включат в демократичните процеси в страната. Малко е да се каже, че това е грешна стратегия. Нещо повече: Това е опасна нагласа, която държавата възпроизвежда и поднася на малцинствата.

Стига толкова! ДПС не може да бъде нито мишена за всеки, нито доходоносна дъвка на медиите, нито изтривалка на виртуални партньори!

Нека да отворим нова страница на толерантността и демокрацията. И всички трябва да осъзнаем Голямата истина, че нямаме друг изход!

Именно затова в проекта за развитие на ДПС за следващите двадесет години, политиките, свързани със запазване и развитие на идентичността трябва да бъдат стратегически приоритет, независимо от време, пространство, състояние и конкретна политическа ситуация. Отстъплението от този принцип трябва да се възприема като промяна на Проекта ДПС. Защото този проект за развитие на ДПС няма да има политическа значимост само за България. Проектът ДПС е необходим на ЕС и на Визията за неговото развитие. ДПС е необходимост за ЕС, тъй като е единственият работещ модел за балансиране и развитие на колективните права на човека.

Уважаеми делегати и гости,

В проекта за развитие на ДПС не беше заложено утвърждаването му като лидерска партия. Но, за съжаление, това е политически факт. Никога не съм си представял дори, че само с едно изкарано от контекста изречение ще  променя парламентарния вот на други партии.

          Като лидер на ДПС се превърнах в политически гръмоотвод на всички негативни явления и процеси в страната. Когато кажа нещо съм виновен по правило, когато мълча, съм още по-виновен. А основната тенденция за последните две години е, че лидера на ДПС следва да бъде виновен за целия преход.

Хора, които продадоха и разграбиха държавата, искат да си измият ръцете с ДПС и неговия лидер. Всички знаете, че съм философ по природа, либерал по душа и боец - демократ по характер. И никой не може да ме стресне.

И в този ред на мисли, пред мен стои много важен казус: или аз съм априори неудобен за всички режими, или мишоците в политическата система са твърде много, както и в живота.

Идеята за ДПС е двадесет и пет години от живота ми и не съжалявам, че го създадох и му се отдадох. Напротив, осъзнах, че принципите на идентичността имат силата на природен закон, за което ви благодаря.

Но идва време на раздяла на родителя с рожбата си. Знам, че не сте готови за този неизбежен акт. Но това трябва да се случи. Дали сега, или след година, няма особено значение. Но това трябва да стане.

И, накрая, ми позволете да се обърна в личен план към всички вас. ДПС се превърна в „кръвна група”, „код”, матрица... и визия за бъдещето...

Пожелавам ви от все сърце да приличате на себе си, въпреки промените, които правите в себе си. Дори ако се наложи да възкръсвате, за да бъдете същите!

          12.12.2009                                                              Ахмед Доган