10.11.2008 г.
    понеделник


                ЗАЩО  не  СТАНАХ  НИТО
                ЧЛЕН на ПОЛИТБЮРО, 
            НИТО РЪКОВОДИТЕЛ  в СДС
                                 или
                     КАКВО  се  СЛУЧИ 
           на  10  НОЕМВРИ  1989 година,
          в 5 часа  и 12  минути сутринта?

          Изпихме чашите с уиски на екс, а после Генералът ме погледа в очите  продължително и все така мълчаливо,  сипа  си отново  питие.
           "Новият  Генерален  секретар се  казва Петър Младенов. Но  истинският генерален секретар ще бъде друг. Името му е Андрей Луканов. Снощи заседанието на Политбюро мина спокойно,  мирно  и  тихо,  другарят Живков си подаде оставката, днес от 09 часа започва пленума на ЦК.
             Аз  няма  да работя с новото партийно ръководство,  нито те ми вярват, нито аз ги одобрявам и харесвам. Като  свърши пленумът  довечера, утре ще си подам рапорт за преминаване в пенсия, имам повече от достатъчно години работа в службите, макар да не съм остарял.
              Дошъл съм при теб по две причини. Първата е моята лична приятелска воля,  искам от мен да научиш и да знаеш как точно стоят нещата.
             Втората причина е,  така  да кажа, държавно-политическа. Много скоро  България изобщо  няма  да бъде такава, каквато е в момента. И  вие,  умните и почтени хора,  трябва да решите какво да правите.
             Аз  дойдох при теб с   едно   официално  предложение  и с  едно  лично мнение.  Официалното предложение ти се прави от Андрей Луканов и Александър Мирчев,  с мен през нощта, преди да тръгна към теб, разговаря Александър Мирчев, новият завеждащ отдел "Организационен" в ЦК.
                 Не  знаех, че сте приятели с Александър Мирчев, но той  пожела да те намеря под дърво и камък и да те питам съгласен ли си днес на пленума на ЦК на БКП  да бъдеш избран за член на Политбюро на ЦК. 
                 Андрей Луканов иска в Политбюро да влезе някой от досегашните дисиденти, който е член на БКП и  същевременно е член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Първоначалната идея е била това предложение да се отправи към професор Николай Василев, но не може да стане, защото той беше изключен от БКП и  не вървяло реабилитацията му да стане едновременно с изборът му за член на Политбюро.
                  Понеже има спорове дали  е предлагано на членове на Клуба някой от  тях да стане член на Политбюро,  ще  цитирам  и думи на Тодор Живков, изговорени на по-ранно заседание на Политбюро:
 

Тодор Живков продължава:

"С тояга не, но какво ще правим с този клуб? Ние трябва да си дадем сметка за това. Ако този клуб съществува, това значи, че ние слагаме начало на едно опозиционно движение, на една опозиция, която ще се разгърне, тъй като нашите трудности във всички сфери са колосални. Ще търпим ли такава организирана сила или няма? Ще разобличаваме ли тази сила или няма да я разобличаваме? Те са забравили род, родина, всичко свято и държат всекидневно връзки със Запада. Ето главния проблем,

Я вземете и анализирайте какво говориха те. Те не говорят по професионални въпроси, за работата, а политически и бият горе ръководството."

И тук старият въжеиграч Живков добавя една абсолютна лъжа: /за  лъжа я смятат Жельо Желев и Петко Симеонов/

"Те стигнаха дотам да идват при мен и да казват кой да бъде в Политбюро и кой да не бъде. Това е положението. Дотам стигна тяхното нахалство. Идват да ме натискат да се извадят определени хора от Политбюро, кои да се въведат в Политбюро и т.н."

Живков си измисля. Развързва си ръцете, за да размества членовете на Политбюро уж под външен натиск. Тази нетърсена от Клуба роля - да се приписват на Клуба и на негови членове различни действия, намерения и думи, продължи през целия период на драматичните промени - и преди 10 ноември, и след това. За Клуба и членове на Клуба се пускаха съвсем целенасочено лъжи и слухове, които обслужваха интересите на мощни властови центрове, тъй като Клубът и Федерацията бяха вън от сценариите.

Слуховете се подемаха от хора, които знаят, че група професори в съюз с военни могат да организират преврат по свой подбуди и да вземат властта (9 юни 1923), но не могат да допуснат, че група професори могат на своя глава на направят Клуб (за подкрепа на гласността и преустройството в България). За мижавите им мозъци това е невъзможно. Слуховете и "активните мероприятия" тръгваха от властовите центрове, които днес (2007) владеят   страната благодарение точно на тази мижавост.

Ще подчертая: Клубът и Федерацията бяха спонтанни структури, инициирани от потребностите на интелигенцията за свобода и демокрация.

И за да приключа цитираното изказване на Живков, ще продължа с последвалите думи:

"Ние политическо ръководство ли сме или не? Ще видим ли тези неща или няма да ги видим? Ако не ги видим, след два месеца трябва да си отидем в този състав. Абсолютно не говориха по проблемите. Тази Копринка[25] казала: другите колеги ще говорят, а аз по политически въпроси. И бият върху центъра, върху нас, около тази маса. Ние политически слепци ли сме, за да не видим това?"[26]

                 Що се отнася до моето лично приятелско мнение - продължи  генералът,  то е следното.  Не  ти трябва никакво Политбюро, с Петър Младенов и с Андрей Луканов не може да се работи. Иди си днес на Философския конгрес, разговаряй с приятелите си от Клуба д-р Жельо Желев и професор Николай Василев, организирайте се и  поемете отговорност занапред за държавата.
                  Сега ще ми кажеш, ли, приятел, за какво ще пием вторите чаши?"
                   Генералът ме гледаше съсредоточено и леко усмихнато.
                   " - Пак ще пием за живота, но този път за моя - отговорих му аз. - Какво ще правя, ще го реша веднага, щом се върна у дома."
                    Пихме и след няколко минути се разделихме. Генералът се качи в колата и си замина, аз се прибрах и си седнах на работната маса.
                    Реших да продължа да се занимавам професионално с  философия  и  с наука. Да  наблюдавам с отворени очи всичко, което се случва, но в никакъв случай да не влизам непосредствено в голямата практическа политика.
                     Да  наблюдавам, да чета, да мисля и да пиша.
                     Решението си взех почти в същия час, в който довършвам този текст сега, но го взех преди  19 години, сутринта на 10 ноември 1989 година.
                     И  в хода на това философско наблюдение през 1997 година за момент я докарах дотам, че двамата с моя син -ученик привечер продадохме  трийсетина килограма стари вестници, за да можем да си купим за ядене един хляб и 300 грама сирене...